Анита Тепеликян е българска поетеса от арменски произход, чиито лирични размисли се намират между музиката и литературата. Дори тогава, когато съдържанието налага верлибър, избягвайки изящното силаботоническо стихосложение, нейната поезия притежава вътрешен ритъм, който звучи песенно. Дълбочината на внушенията и емоциите, опитът в музиката като вокалистка в „Тоника СВ” водят до създаването на поезия, която изпява чувствата и лиричните обобщения.Тепеликян все още няма издадена книга, но като член на Конфедерацията на българските писатели тя се опитва да осъществи своя творчески проект за първа книга, разчитайки на своята организация и на благородните сърца на дарителите.

Философията на Конфедерацията на българските писатели е заключена в мисълта на Б.Франклин, според която „онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“

Политиката на Конфедерацията съдържа в себе си възможността за равен старт на всички пишещи хора, което ще рече – на авторите от големите градове и на тези от малките населени места; на живущите на територията на България, но и на тези, които трайно са се заселили в чужбина. Тя зачита и класифицира посредством съответен статут творци с различни възможности и стилове. В Конфедерацията на българските писатели се сливат в една общност признатите автори на книги с авторите на публикации. Така на практика един голям писателски съюз като КБП се превръща в една безплатна писателска академия, където творците се учат помежду си въз основа на обмяната на опит. А нима има нещо по-благородно от това младите хора в ученическа възраст да контактуват със зрели и утвърдени творци? От друга страна, организацията  се бори за разширяване на понятието „национална литература“, като обърне благосклонен поглед към всички писатели от български произход в света, пишещи, освен на български език.

Стихове на Анита Тепеликян са публикувани във в-к “Трета възраст“, "Минаха години“, в сайта “Литературен свят“, в сайта на КБП, в алманах “Думите“, в алманах “Бризове“, в антология “Отражения“.

Нека помогнем на Анита да издаде първата си книга, за да могат нейните послания да стигнат до хората! И тя, и широката публика заслужават това.

НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ АНИТА ТЕПЕЛИКЯН

ПОЖАР

Бях засадена като цветно зрънце
в земята ни, която ме разбра.
И , сгрявана от пролетното слънце,
аз станах цвете в пролетна гора.

Как волна беше детската ми пролет!
при брат и при родители добри.
Но ето, че се скърши моят полет:
любов изпепели ме с рой искри!

Ах, как ме връхлетя! Като стихия,
дошла сред бури някъде отвъд…
И в миг напомни ми, че в мене крия
сърце от огън в топлата си гръд .

Но този огън цяла ме запали
и цялата превърна ме в пожар…
Днес моята душа души не гали:
тя въглен е в изстиващата жар…

БРОД
В очите ти подобно в морска бездна
потъвам сякаш в безнадежден час…
И няма брод в тъмата им беззвездна…
И миг покой не сещам вече аз!

И сякаш хор от ангели небесни
нашепва ми :
- За малко замълчи!
А тишината в мен напява песни
с вълните сини в твоите очи.

***
Завършва вече филмът на живота…
Над моя ден надвисва днес тъга.
И аз си спомням моята Голгота,
и равносметка правя си сега.

Аз знам, че с нищо няма да си ида –
ни с дом, ни с вещи, нито и с пари…
Затуй съм щедра, не тая обида.
Помагам на богатите дори.

И съм щастлива аз, че днеска вече
децата ми доставят радостта.
И всяко нежно, мъничко човече
за мен е , всъщност, всичко на света.

, ***
Когато есента докосне края
и в тъжен унес пак потъна аз
ми шепне Господ в някаква омая,
че нямам право на тъжовен час.

Тогава пак душата оживява
и светъл лъч в сърцето ми трепти…
Отново топло слънце ме огрява.
И птица пей, и розов цвят дъхти.

Отново светлосиньо е морето
и няма бури, няма ветрове…
Душата-пристан пее пак и ето -
животът пъстър пролетно зове!

***
Поливаха ме татко ми и мама
И сякаш нежно цвете бях…
Израснах умна и красива дама.
И с доброта ,и с кротост аз блестях.
Но ветрове и бури ме сломиха.
Пожар ме пърли. Мъчи ме нощта.
И нежните ми листчета се свиха.
И дишам днес със половин уста.
Изчезна младостта и красотата.
Върни ги, Боже! За да радвам пак.
Да давам всекиму от добротата.
Да пея и се смея чак до мрак.

САМОТЕН ГЪЛЪБ
Замислен гълъб, тъжен и сиротен
на покрива пред мене кацна днес.
Защо ли , Боже, е така самотен,
а не лети сред ятото с финес?

А зима е! Той гледа ме страдално.
До болка сам, направо срещу мен.
И аз се питам, и ми става жално
защо и аз сама съм в този ден?

Светът е пълен със самотни хора
но птиците-самотници са кът..
Ще си намери гълъбът партньора
и общ ще стане светлият им път.

Ах , те ще се обикнат тъй сърдечно!
Без етикет , без скрупули, без срам…
Ще се обичат страстно, вековечно
с незнаен за човечеството плам.

А аз ще се любувам , щом ги виждам.
засрамена, че нямам с мен любов…
И с бяла завист малко ще завиждам.
на споделения любовен зов.

И ако туй е истина, че има
и друг живот след земния ни край
то нека стана птица и сред зима
със друга птица да направим рай.

СБОГУВАНЕ

Настана време за последно „Сбогом!”
със залеза, с уханните цветя,
със мястото, отдето аз съм родом,
със сладки птичи песни, с Младостта.

А ручеите, дръзките копнежи?
А на морето онзи дъх солен?
Сбогувам се със музика , с градежи,
с роднини, с книги, с пролетния ден.

Преди от този свят да отпътувам
сбогувам се и с всеки спомен драг…
Но как, кажете ми, да се сбогувам
със щерката и внучката си, как?!